***

Стефан Цанев, «Реквием»

Он снова здесь, но тихий и сутулый
от тяжести воспоминаний многих.
Лицо его в морщинах скорбных
от смеха прежнего и новой боли.
Под фонарём он каждый вечер
свои часы сверяет с городскими,
по-дружески кому-то улыбаясь,
и ждёт тринадцать лет письма, о нём
консьержку спрашивая...
Тихий и сутулый,
задумавшись, ступени он считает.
Его визитка в сумраке мерцает
как вдалеке угасшее окошко,
(зачёркнута профессия) в ней-- еры
и Ъ конечные* словам зачем-то.
Он, в душной комнатке закрывшись,
свои гроссбухи старые листает
с кредитами и дебетами, сальдо
до полночи упрямо подбивая,
и вычисляет ве`кселей дисконты
( и в сумраке надежды воскресают...).
Он руки потирает, кривит губы,
и с памятью по-царски засыпает,
и снова утром, тихий и сутулый,
бесшумно вниз ступени он считает,
задумавшийся, скорбный и дрожащий,
удушен плачем, злобою и кашлем.

При нём визитка старая, на ней
зачёркнута профессия.

перевод с болгарского Айдына Тарика
* в 1945-м году в болгарском алфавите была упразднены буква Ѣ и Ъ (немое, обычно «ъ» читается почти как «ы») в конце слов после согласной («е беглое», например «хлѢбъ» вместо нынешнего «хляб»),— прим. перев. 


Реквием

Той пак се връща, тих, прегърбен,
под тежестта на много спомени.
Лицето му е сбръчкано и болно
от много смях и много скърби.
Той всяка вечер спира до фенера,
сверява си часовника по градския,
кой знай кому усмихва се приятелски
и всяка вечер пита портиерката
за някакво писмо, което чака
тринадесет години...
Тих, прегърбен,
изкачва се замислено по стълбите.
Като изгаснало прозорче в мрака
мержей визитната му картичка,
написана със Ъ и ерове
(професията е зачеркната).
Затваря се във душната си стаичка,
разтваря старите тефтери
с баланси, заеми и кредити,
до полунощ пресмята лихвите,
сортира несконтираните полици
(възкръсват в тъмното надеждите...).
Ръце потрива, криво се усмихва,
заспива като цар със спомените си,
а сутринта се буди, тих, прегърбен,
безшумно слиза пак по стълбите,
замислен, сгърчен и треперещ,
душен от злоба, плач и кашлица.

На старата визитна картичка
професията е зачеркната.

Стефан Цанев
Комментариев: 0

...

Петыр Караангов, «Дожди»

От городских забот и от жарищи
цветы во мне и кровь моя застыла.
Но гром уже гремит… и туча рыщет,
и настежь небо в городе постылом.

Дожди мне орошают холмы-плечи...
О, терпеливые дожди июня,
омойте мне ладоней этих млечных
букет осенних, жаждущих петуний. 

Я вглядываюсь в вас, надеждой мечен,
сбаюкан вашей мимолётной песней,
ведь завтра утром расцветёт далече
над городом моим простор небесный.

перевод с болгарского Айдына Тарика


Дъждове

От градски въздух и от градски грижи
кръвта и цветовете в мен изстиват.
Но идва гръм… и облакът се движи,
и трескави пространства се откриват.

На рамото ми падат дъждовете...
О, търпеливи дъждове на юни,
измивате ми вий сега ръцете,
приличащи на есенни петунии.

И аз се вглеждам през цвета ви млечен,
люлян от ваште звуци мимолетни,
защото знам— във утрото далече
над моя град небето ще е цветно.

Петър Караангов
Комментариев: 0

..............

Атанас Далчев, «Ворота»

Ворота, трудные врата
домов гнилых, замшелых, старых,
они знакомы вам, ведь так,
вы с ними виделись годами;
они вам хлопают вослед,
когда вечор домой придёте:
«Хозяин, вам дороги нет!»
Они весь век свой в неохоте.

Ворота видятся, бывает, с вами,
и странными своими голосами
с утра до вечера все дни,
разинув рты, поют они,
когда вы открываете
и закрываете их тихо:
о, эти голоса и песни
знакомые вам с детства!

Врата сгнили от вёсен, зим,
промокли от дождей осенних,
грызут их черви без числа,
глодают их сырые вихри;
ворота с тысячами рез
и безымянных черт в оттенках,
с гвоздями, скобами и без
с кровавой ржавчиной железа.

А ночью буря с чёрным злом
наскочит на врата во мраке,
ударит их как стенолом,
и отопрёт для долгой драки,
и станут ночью до зари
они без остановки биться,
как крылья горемычной птицы,
что на` смерть вихрь приговорил.

Воротам, вашим ворота`м
напрасны тяжкие засовы.
Покоя нет за ними вам,
и снов не ладятся обновы,
когда вам ночь войны страшней,
и слышен вой охраны псовой,
что вас не сбережет от Ней,
с косой разбойницы бедовой.

перевод с болгарского Айдына Тарика


Вратите

Вратите, пътните врати
на старите прогнили къщи
вий ги познавате, нали,
от толкоз минали години;
те с шум закрехнати назад,
когато вечер се завръщате,
ви сторват път и сякаш казват:
— Минете, моля господине!

Те имат странни гласове
и в делник, и в неделя — всекога,
от сутрин чак до вечерта
те пеят със уста раззината,
когато ги отваряте
и ги затваряте полека:
о, тези гласове и песни,
познати още от детинство!

Вратите, мокрени от дъжд,
изгнили от вода и зима,
гризат ги червеи безброй
и ги оглождват ветровете;
вратите с хиляди резби -
цветя и знакове без име -
със гвоздеи, халки и скоби,
с ръждата като кръв по тях.

А снощи с всичата си мощ
развързаната буря в мрака
ги блъсна като стенолом
и се разпериха вратите,
и цяла нощ до сутринта
безспир се удряха и тракаха
като криле на черна птица,
ранена смъртно в мрачините.

Вратите, вашите врати
напразно вие ги заключвате.
Вий няма никога, уви,
да бъдете зад тях спокойни.
Когато вслушва се нощта
и вият сепнатите кучета,
не могат те да ви запазят
от Нея— вечната разбойница.

Атанас Далчев
1925
Комментариев: 0

.

***
Прощай! И не зови! Не помни!
И дни свои не проклинай!
Лететь моей душе вороньей,
в судьбы отдельной скудный край.

Тебя не поняв, не греша
тебя бросаю я невинной,
какою в памяти старинной
хранит тебя моя душа
на рассекреченной указке
дня первой прелести и лжи.

Тебя не поняв, не тужу
по призабытой нашей сказке
утопшей в сумрачной волне
беспамятства недолюбви.
Лишь оклик в сердца глубине:
«Прощай! Не помни! Не зови!»

перевод с болгарского Айдына Тарика


***
Прощавай! Не зови! Не спомняй!
И не проклинай свойте дни!
Душата ми блуждай бездомна,
но свойта участ не вини.

Аз не разбирам, не греша
и отминавам пак безгрешна,
тъй както някога те срещна
безпаметната ми душа
в денят на първите съблазни,
в денят на първата лъжа.

Аз не разбирам, не тъжа
по нашия забравен празник,
угаснал в здрачните вълни
на всепрощаваща забрава.
О, чуй, душата ми звъни:
Не спомняй! Не зови! Прощавай!

Николай Лилиев
Комментариев: 0

...

Николай Лилиев, «Прибытие в порт»

Кровавый мак заката догорает,
слезами охорашивая волны
фиалкового моря.

Народ охвачен праздником, ликуя
он улицами весело течёт:
с востока яхт седмица прибывает.

Их согревают крайние лучи
утопленного в море солнца;
вечерняя звезда над ними бдит.

Утихшая вода их отражает,
над коей развевеются знамёна
всех радужных оттенков.

Он восторгом сказочным согреты,
и из пустыней дальних нам везут
рубины, янтари и перламутры.

Их маяка огни встречают
и дети шаловливые на пирсе,
и беззаботная их вера в чудеса.

Их принимает гвалт портовый;
их руки загорелые, тугие,
просоленные, якоря бросают.

И лес волшебный этих мачт
благоухает в присмерке вечернем
камедью экзотических пустынь.

перевод с болгарского Айдына Тарика


Залез в пристанището

На запад кървав мак пламти, догаря,
и сълзите му капят над водите
на теменуженото море.

Един народ прехласнат в своя празник
по улиците весело търчи:
от изток идат седем яхти.

Те греят от възторг и чудеса
и носят от далечните пустини
седеф и янтар, и рубин.

Посрещат ги огньовете на фара,
от вълнолома— палави деца
и тяхната безгрижна вяра.

Пристанищната врява ги приема,
закотвят ги коравите ръце
на обгорените моряци.

Огряват ги последните лъчи
на слънцето, удавено в морето,
вечерницата бди над тях.

Спокойната вода ги отразява,
над нея се развяват знамена
от всички багри на дъгата.

И в леката мъгла на вечерта
ухае тоя чуден лес от мачти
на екзотичност и смола.

Николай Лилиев
Комментариев: 0

...

Атанас Далчев, «Камень»

Старость точит дуб, ветшают люди;
сутки прочь, года потери множат;
неизменный в праздники и будни,
камень, ты лежишь всё тот же.

Нет ни вен в тебе, ни жил, ни нервов,
ни греховной плоти человечьей.
Червие и совесть не пример нам
не грызут тебя и не калечат.

Ты не знаешь голода и жажды
что дают почин житейским бедам.
не грешишь, и не родишь однажды,
да и род твой каменный неведом.

Ты святой. Не оттого ли прежде
в юности пылающих веков
из гранита, мрамора в надежде
человек вытёсывал богов?

Кремень, битый мною, нераспятый,
истиной-огнём меня согрел:
мертвь одна и вечная, и свята;
всё живое гибнет во грехе.

перевод с болгарского Айдына Тарика


Камък

Остаряват хора и дървета;
падат дни, нощи, листа и дъжд;
неизменен в есента и летото,
камък, ти стоиш все същ!

Нямаш нито жили, нито нерви,
нямаш нашата злочеста плът.
Съвестта и хилядите червеи
никога не те гризат.

Ти не си изпитвал още жаждата
от която почват вси беди:
не грешиш ти никога: не раждаш,
пък и сам си нероден.

Ти си свят. Не затова ли некога
в огнените стари векове
от гранит и мрамор е човекът
ваял свойте богове?

Алена искра, от теб изтръгната,
камък, истината в теб прозрях:
вечно и свето е само мъртвото,
живото живее в грях.

1927
Атанас Далчев
Комментариев: 0

.

Николай Лилиев, «Тишина»

Послушай эту тишину,
когда на миг затихла буря
и ждёт последнюю волну,
пока она в бульверк гранитный
размечет пены седину!

И вот смолкает шум сердитый.
На побережье спят утробно,
и в небо улетает немо,
мечте несбыточной подобна,
незавершённая поэма.

перевод с болгарского Айдына Тарика


Тишина

Послушай тая тишина
на в миг затихналата буря,
преди последната вълна
да се разпръсне о гранита
на вълноломната стена!

Замлъква врявата сърдита.
Крайбрежието вече спят
и към небето се възема
като мечта по своя път
една несвършена поема.

Николай Лилиев
Комментариев: 0

.

Атанас Далчев, «Носители рекламы»

Они слоняются в содоме
бесцельно, ставшие как вещи,
и даже образ свой зловещий
им невдомёк в привычной коме.

Они с унынием на минах
улыбки мира косят странно
и носят на костлявых спинах
меню каких-то ресторанов.

И странно так под этим небом,
которое огонь снедает,
смотреть, как (мысленно «а мне бы...»)
один плакат другой читает.

Народ, открой свой облик хищный
без слёз и ангельских замашек!
Стал братец наш оголодавший
ходячей тумбою афишной.

перевод с болгарского Айдына Тарика


Носачи на реклама

Те бродят в този град прокажен
без цел, превърнати на вещ,
и вече своя вид зловещ
самички не съзнават даже.

Със поглед тъп и образ впаднал
прекосват този свят засмян
и носят на гърба си —гладни —
меню на някой ресторан.

И как е странно под това
небе, изядено от пламък,
да виждаш (случва се това)
реклама да чете реклама.

Човечество, спри да въздишаш,
скрий лицемерните сълзи!
Човек не ни е брат, а зид,
на който се лепят афиши.

1934
Атанас Далчев

Комментариев: 0

...

Атанас Далчев, «Генуя»

С холмов приходит дух студёный-- гибель,
и вот в лазурных водах небосвода
деревья чёрной сетью веток водят,
где редкая листва трепещет словно рыба .

В твоих смешках, о Генуя, я слышу
молчание могил Стальено!

перевод с болгарского Айдына Тарика


Генуа

От хълмовете иде хладен дъх на гибел
и вече в сините води на небосклона
дърветата потапят мрежа черни клони,
де сетните листа се бият като риби.

Зад твойте смехове, о, Генуа, аз чувам
мълчанието на гробовете в Сталиено!

1937
Атанас Далчев
Комментариев: 0

...

Атанас Далчев, «Повесть»

Черны оконца эти на затворе,
чернеют затворённые ворота,
а на воротах весточка прибита:
«В Америку отправился хозяин»
Я сам такой, как он, хозяин дома,
где не живёт никто,
но никуда не съехал,
и ниоткуда не вернулся я.
Не выходил я из дому ни разу
и у меня гостили лишь минуты,
но много раз сады-леса желтели 
и я, наверно, не остался прежним.
Давно все книги прочтены-знакомы,
и все дороги памяти избиты,
и словно сотню лет я
беседую с портретами на стенах.
И день, и ночь, и день, и ночь годами
часы колышат солнце из металла.
Я в зеркало гляжу иной раз, чтобы
не быть всегда одним и одиноким.
А по стене едва сползают на пол
и догорают дни мои на досках:
без проблесков любви, без происшествий
так жизнь моя бесследно пропадает.
И словно я не жил здесь никогда,
и быт мой— злая сказка! Если кто-то
войдёт в мой дом, он никого не сыщет,
увидит только пыльные портреты,
коварное и праздное зерцало,
а на воротах листик пожелтевший:
«В Америку отправился хозяин».

перевод с болгарского Айдына Тарика


Повест

Прозорците— затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата— листът със словата:
«Стопанинът замина за Америка.»
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.
Аз не излизам никога от къщи
и моите еднички гости са годините,
а много пъти пожълтяваха градините
и аз не съм навярно вече същият.
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати,
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
А по стената се изкачват бавно
и догоряват на потона дните ми:
без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!
Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
«Стопанинът замина за Америка.»

1925
Атанас Далчев
Комментариев: 0
Страницы: 1 2 3