Категория:
Стихи болгарских поэтов
...
Атанас Далчев, «Камень»
Старость точит дуб, ветшают люди;
сутки прочь, года потери множат;
неизменный в праздники и будни,
камень, ты лежишь всё тот же.
Нет ни вен в тебе, ни жил, ни нервов,
ни греховной плоти человечьей.
Червие и совесть не пример нам
не грызут тебя и не калечат.
Ты не знаешь голода и жажды
что дают почин житейским бедам.
не грешишь, и не родишь однажды,
да и род твой каменный неведом.
Ты святой. Не оттого ли прежде
в юности пылающих веков
из гранита, мрамора в надежде
человек вытёсывал богов?
Кремень, битый мною, нераспятый,
истиной-огнём меня согрел:
мертвь одна и вечная, и свята;
всё живое гибнет во грехе.
перевод с болгарского Айдына Тарика
Камък
Остаряват хора и дървета;
падат дни, нощи, листа и дъжд;
неизменен в есента и летото,
камък, ти стоиш все същ!
Нямаш нито жили, нито нерви,
нямаш нашата злочеста плът.
Съвестта и хилядите червеи
никога не те гризат.
Ти не си изпитвал още жаждата
от която почват вси беди:
не грешиш ти никога: не раждаш,
пък и сам си нероден.
Ти си свят. Не затова ли некога
в огнените стари векове
от гранит и мрамор е човекът
ваял свойте богове?
Алена искра, от теб изтръгната,
камък, истината в теб прозрях:
вечно и свето е само мъртвото,
живото живее в грях.
1927
Атанас Далчев
Обсудить у себя
0
Старость точит дуб, ветшают люди;
сутки прочь, года потери множат;
неизменный в праздники и будни,
камень, ты лежишь всё тот же.
Нет ни вен в тебе, ни жил, ни нервов,
ни греховной плоти человечьей.
Червие и совесть не пример нам
не грызут тебя и не калечат.
Ты не знаешь голода и жажды
что дают почин житейским бедам.
не грешишь, и не родишь однажды,
да и род твой каменный неведом.
Ты святой. Не оттого ли прежде
в юности пылающих веков
из гранита, мрамора в надежде
человек вытёсывал богов?
Кремень, битый мною, нераспятый,
истиной-огнём меня согрел:
мертвь одна и вечная, и свята;
всё живое гибнет во грехе.
перевод с болгарского Айдына Тарика
Камък
Остаряват хора и дървета;
падат дни, нощи, листа и дъжд;
неизменен в есента и летото,
камък, ти стоиш все същ!
Нямаш нито жили, нито нерви,
нямаш нашата злочеста плът.
Съвестта и хилядите червеи
никога не те гризат.
Ти не си изпитвал още жаждата
от която почват вси беди:
не грешиш ти никога: не раждаш,
пък и сам си нероден.
Ти си свят. Не затова ли некога
в огнените стари векове
от гранит и мрамор е човекът
ваял свойте богове?
Алена искра, от теб изтръгната,
камък, истината в теб прозрях:
вечно и свето е само мъртвото,
живото живее в грях.
1927
Атанас Далчев