Эпитафия
Димитыр Подвырзачов, «Эпитафия»
Товарищи, день скорбный мой
к зиме стремится прытче осени;
когда умру, то надо мной
не нужно ваших долгих россказней.
«Покой душе!» сказав, носком
мой трупик в ямку на здоровьице,
и нацарапайте мелком
завет мой, эту игрословицу:
«Ему сам Сатана
судьбу нарёк калечную,
чем жизнь его сполна
сгубил, противоречную.
Он жил как голый ёж,
по воле настроения,
был не поэт, а всё ж,
писал стихотворения.
В крови аристократ
он век прожил в безденежье
приличьем красил ад
до головокружения.
И во хмелю утех,
в предчувствии дреколия,
главред журнала „Смех“,
погиб от меланхолии!»
перевод с болгарского Айдына Тарика
Епитаф
Другари, моят скърбен ден
отхожда бързо на залязване;
кога умра – над мен, за мен
не искам никакво приказване.
Кажете: на душа му мир!—
и ме затрупайте във ровеца,
и надращете с тебешир
последната ми игрословица:
“Самия Сатана
съдбата му нарече я:
животът му мина
в безброй противоречия.
Живя по общий ред,
но само с настроения,
и без да бе поет –
писа стихотворения.
Роден аристократ—
във вечно безпаричие,
живя като във ад,
но с нужното приличие.
И в своя нежен страх
и весело безволие,
редактор бе на “Смях”,—
умря от меланхолия!”
Димитър Подвързачов