Категория:
Стихи болгарских поэтов
...
Атанас Далчев, «Смерть»
Горит полуденный простор,
листва от зноя онемела.
Окно распахнуто на двор,
но смерть больного одолела.
Он видит? Разве что во сне—
поляны, тени и деревья;
он помнит отзвуки, но нет
гостей и близких на пригреве.
Но вдруг под деревом одна
шарманка тихо заиграла,
с порога сумрачного дна
в жизнь ясную его позвала.
Дымы и ржавчина ревниво
огонь и свет приговорят!
Но день горит неумолимо,
и кровли красные горят.
Но сон его не отпускает,
сулит и кличет: родники
убогий ящик извергает
по мановению руки.
Шарманку полдень не колышет—
поёт себе с огнистым сном.
А он её уже не слышит:
остыл в покое за окном.
перевод с болгарского Айдына Тарика
Смърт
Гори във пладнята просторът,
немеят листите от зной.
Прозорецът стои разтворен,
а в стаята умира той.
Какво ли вижда? Той сънува
поляни, сенки, дървеса
и струва му се, че дочува
на свойте спомени гласа.
Във този миг една латерна,
запяла под едно дърво,
от прага на нощта безмерна
го връща в светлия живот.
Каква ръждива сянка има
под слънчевия лъч димът!
Гори денят неумолимо,
червените стрехи горят.
Но сънищата му не спират
да го зоват и мамят пак
и сякаш извори извират
из свирещия стар сандък.
Латерната звучи безгрижно
в натегналия огнен зной.
Лежи студен и неподвижен
и вече я не чува той.
1935
Атанас Далчев
Обсудить у себя
0
Горит полуденный простор,
листва от зноя онемела.
Окно распахнуто на двор,
но смерть больного одолела.
Он видит? Разве что во сне—
поляны, тени и деревья;
он помнит отзвуки, но нет
гостей и близких на пригреве.
Но вдруг под деревом одна
шарманка тихо заиграла,
с порога сумрачного дна
в жизнь ясную его позвала.
Дымы и ржавчина ревниво
огонь и свет приговорят!
Но день горит неумолимо,
и кровли красные горят.
Но сон его не отпускает,
сулит и кличет: родники
убогий ящик извергает
по мановению руки.
Шарманку полдень не колышет—
поёт себе с огнистым сном.
А он её уже не слышит:
остыл в покое за окном.
перевод с болгарского Айдына Тарика
Смърт
Гори във пладнята просторът,
немеят листите от зной.
Прозорецът стои разтворен,
а в стаята умира той.
Какво ли вижда? Той сънува
поляни, сенки, дървеса
и струва му се, че дочува
на свойте спомени гласа.
Във този миг една латерна,
запяла под едно дърво,
от прага на нощта безмерна
го връща в светлия живот.
Каква ръждива сянка има
под слънчевия лъч димът!
Гори денят неумолимо,
червените стрехи горят.
Но сънищата му не спират
да го зоват и мамят пак
и сякаш извори извират
из свирещия стар сандък.
Латерната звучи безгрижно
в натегналия огнен зной.
Лежи студен и неподвижен
и вече я не чува той.
1935
Атанас Далчев
