Категория:
Стихи болгарских поэтов
...
Яна Язова, «Слишком поздно»
Воро`ны вдаль, а следом, словно птички,
весь лист лесной вспорхнул и улетел.
Вмиг пожелтело небо, а деревья-невелички
обвисли как скелеты в чёрной пустоте.
И поздно— о любви… и праздно— об улыбках...
те заждались— убила их печаль.
По тропам мёрзлым вдоль обрывов зыбких,
приморенные волки лапами стучат.
Те вниз, к долинным сёлам, поспешили,
а горы облачились в снег да снег.
И вислый лоб лавины рухнул с грохотом с вершины,
на путь, где рысью длился волчий бег.
Когда топить я печь свою отважусь,
хотя старик мой спит, и не дрожит во сне?
Или тихонько я его поглажу,
а то священник ждёт давно, а деда нет.
перевод с болгарского Айдына Тарика
Много късно
Летяха враните, а подир тях кат птички
се вдигнаха далече горските листа.
Небето стана жълто в миг, а клоните самички
увиснаха кат скелети във черна пустота.
И късно — за любов… и пусто — за усмивки...
тез, що очакваха, умряха от печал.
Заслизаха по урвите, по горските извивки
и вълци, умърлушени във заскрежена кал.
И както бързаха надолу към селата,
облече планината дреха — цяла сняг.
С надвиснал, снежен лоб на пътя падна с гръм скалата —
на пътя, гдето вълците свършиха своя бяг.
Дали е време вече печка да запаля,
че моя старец спи, а зъзне той насън?
Или да ида тихичко с ръка да го погаля,
че, може би, свещеникът го чака вече вън...
Яна Язова
Обсудить у себя
1
Воро`ны вдаль, а следом, словно птички,
весь лист лесной вспорхнул и улетел.
Вмиг пожелтело небо, а деревья-невелички
обвисли как скелеты в чёрной пустоте.
И поздно— о любви… и праздно— об улыбках...
те заждались— убила их печаль.
По тропам мёрзлым вдоль обрывов зыбких,
приморенные волки лапами стучат.
Те вниз, к долинным сёлам, поспешили,
а горы облачились в снег да снег.
И вислый лоб лавины рухнул с грохотом с вершины,
на путь, где рысью длился волчий бег.
Когда топить я печь свою отважусь,
хотя старик мой спит, и не дрожит во сне?
Или тихонько я его поглажу,
а то священник ждёт давно, а деда нет.
перевод с болгарского Айдына Тарика
Много късно
Летяха враните, а подир тях кат птички
се вдигнаха далече горските листа.
Небето стана жълто в миг, а клоните самички
увиснаха кат скелети във черна пустота.
И късно — за любов… и пусто — за усмивки...
тез, що очакваха, умряха от печал.
Заслизаха по урвите, по горските извивки
и вълци, умърлушени във заскрежена кал.
И както бързаха надолу към селата,
облече планината дреха — цяла сняг.
С надвиснал, снежен лоб на пътя падна с гръм скалата —
на пътя, гдето вълците свършиха своя бяг.
Дали е време вече печка да запаля,
че моя старец спи, а зъзне той насън?
Или да ида тихичко с ръка да го погаля,
че, може би, свещеникът го чака вече вън...
Яна Язова
