На старом велете-мосту
где люди шастают в молчание
средь тряски;
на старом велете-мосту
стою и вижу, как
на востоке
рождается бесшумно-лунное сияние...

— Старик задумчивый, огромный мост,
где, подобно усталым птицам,
уносятся тяжёлые телеги
под проводами
залипшими в пустые небеса.

Когда я каждый вечер хаживаю здесь,
то небо пусто и остыло— только
всё так же по мосту
минают люди молчаливо —
тревожные,
усталые
люди...
Всё так же —
под зданиями в покое
в ледяной поливе,
в заснежье,
под голою тоскою
окон,
тайной
— всё те же —
движутся
они
бескрайне —
и
шум
шагов несветлых, неспокойных
затоптан
гро-
-хотом
телег
несвежих...

Бывает, видит этот тротуар
истёртых и печальных женщин,
ждущих...
Бывает, провожает тротуар
во мрак глубокий молчаливого канала
любовниц, брошенных
случайно...

На горизонте— ледяные очертания.
Вечор… вода
канала, мутная прохлада
вода
влечёт понизу трепетные блики фонарей—
блестящие, без края вереницы.

Бывает, пред тобой
дитя
замрёт— и—
не шутя,
протянет руку и,
иссохший вперив взгляд,
едва прошепчет:
«Левчик, господин мой!»...

Всё те же старые во льду застыли здания!
Долги, всё однолики улицы
с людьми молчащими встревоженно!

— Неужто наконец, вовек не рухнет,
неужто наконец, вовек не брызнет
огромное молчанье над мостом?...

На горизонте— ледяные очертания.
Вечор… вода
канала, мутная прохлада
вода
влечёт понизу трепетные блики фонарей—
блестящие, бескрайние их вереницы.

перевод с болгарского Айдына Тарика


Мост

На стария огромен мост,
където хората минават във мълчание
сред трясъка на грозните коли;
на стария, огромен мост
стоя и гледам как
на изтока
без шум се ражда лунното сияние…

— На хоризонта —ледените очертания.
И вечерта.
Водата на канала—
мътната, студената вода—
влече надолу трепетните отражения
на лампите— безкрайните, блестящи върволици.

— О, старият, замислен мост,
където като уморени птици
прелитат тежките коли,
под жиците,
залепнали на небесата...

Когато всяка вечер преминавам тук,
небето е застинало и пусто— само
по моста все така
минават хората в мълчание —
тревожните
и уморени
хора...
Все така —
под вледенените,
спокойни очертания
на къщите,
под неподвижните
стъкла
на къщите
— все същите —
се движат
те
безкрайно —
и
шумът
на тъмните и неспокойни стъпки
е стъпкан
във
гърма
на старите
коли...

Понякога на тоя тротоар
стоят жени— изтрити и печални—
и чакат...
Понякога от тоя тротоар,
дълбоко в мрака
и в мълчание,
случайните любовници
поемат дължината на канала...

Понякога пред теб
дете
застане— и—
така
с протегната ръка,
с изсъхнали очи,
едва прошепва:
«Левче, господине!»...

Все тия стари, вледенени здания!
Все дългите, еднообразни улици
със мълчаливите, със разтревожените хора!

— Нима най-сетне няма да се разруши,
нима най-сетне няма да се пръсне
огромното мълчание над моста?..

На хоризонта —ледените очертания.
И вечерта...
Водата на канала, мътната, студената
вода
влече надолу трепетните отражения
на лампите— безкрайните, блестящи върволици.

Александър Вутимски